Местоположение

Ахтопол най-южният град по Българското Черноморие отдалечен е на 17 км. северно от българо-турската граница (при с. Резово). Намира сe в Югоизточна България и административно е причислен към Община Царево, Област Бургас. Отстои на 460 км. югоизточно от столицата София и на 78 и 12 км в същата посока, съответно от гр. Бургас и гр. Царево. Градчето граничи със селата: Варвара (на северозапад), Синеморец (на югоизток) и Бродилово (на запад).

Град Ахтопол е разположен на скалист полуостров на брега на Черно море, в източното подножие на планината Странджа. Неговото землище е част от територията на Природен парк "Странджа". Доброто му местоположение, богатата природа, предлагаща съчетание от море, планина и тихи плажове, и изобилието от културно-исторически забележителности, благоприятстват да се развива като курортен център. Най-посещаван е добре опесаченият северен плаж, който се нарича "Лардиго", но в околността има и множество малки закътани заливчета, където търсещите спокойствие могат да намерят уединение. С население от около 1200 жители (2014 г.), днес Ахтопол е най-малкият град по българското черноморско крайбрежие, след гр. Китен.

История

Макар и да е един от най-малките градове в България и по българското черноморско крайбрежие, Ахтопол има хилядолетна и изключително богата история. На места около днешния град са съществували селища още от новокаменната епоха (средата на V хил. пр. Хр.). Разкритите огромни количества металургични шлаки, като тези в м. "Сгуриите" край р. Резовска, подсказват, че Крайбрежна Странджа е заемала значимо място в праисторическия металодобив. Близкото "Граматиковско рудно поле" е един от най-древните рудодобивни центрове в света (4400-4200 г. пр. Хр.). Доказано е, че златото от Варненския енеолитен некропол (Култура Варна) е добито именно от тук. За периода от края на V хил. до II хил. пр. Хр. липсват данни за развитието на региона. Тепърва предстои да се проучва къде е имало селища през бронзовата епоха.

През желязната епоха районът е населяван от тракийското племе тини. Тракийското име на селището не е известно, но се знае, че по времето на цар Терес (515-464 г. пр. Хр.), то вече се е намирало в областта Салмюдес на Одриското царство. Съществува хипотеза, че тракийското селище е наследник на, и е възникнало около, т. нар. "Кула на тините" (Бургтинум). До IV в. пр. Хр. укреплението се е намирало в близост до брега, който след голямо земетресение е потънал, днес под морските води. Правдоподобността на това предположение тепърва има да се проверява - най-вече чрез съответни подводни проучвания. От тракийския период е и близката до Ахтопол кула, т. нар. "Оградената кула" (Аύλаίоu τείχος) край с. Синеморец, която била издигната на естествено възвишение до устието на р. Велека. Разкритите в близост до нея златно съкровище и монети на Котис I (384-360 г. пр. Хр.), позволяват да се определи, че тя е била част от имението (чифлика) на богат представител на елита от Одриското царство.

Според една легенда, останала от някогашното гръцко население на Ахтопол, свързва основаването на града с древногръцкия бог Зевс: "Един от синовете на Зевс имал връзки с красива смъртна жена, която му дарила три прекрасни дъщери — Агата, Сиза и Виза. Като се научил за това, Зевс изгонил красавиците от подножието на Олимп и ги изпратил да се заселят в далечния Понтус (Черно море). Тук Виза построила крепостта Урдовиза (дн. Китен), Сиза основала Созопол, а Агата със своя любим Делфин съградили Агатополис (т. е. "Градът на любовта")". Тази легенда, всъщност остава само в сферата на митологията и няма нищо общо с историческата истина.

Дори общоприетото становище, че Агатополис е основан от гръцки колонисти от Атина, никак не е правдоподобно. Евстати Вавевс в своята "История на Агатополис" (издадена на гръцки език в Ню Йорк през 1948 г.), освен на легендата, се основава и на монети с кукумявка на опакото и с надписи AГA, АГАΘ, АГАΘΟ, като приема, че тук е имало монетарница и са се секли монети. В действителност тези монети са сечени около 300 г. пр. Хр. в един малоазийски Агатоклеос, който няма нищо общо с тукашното селище, влизало по това време в Одриската държава и населено с траки. В произхода на името Агатополис наистина стои гръцкото "агата", което в превод означава "богатства, блага", т. е. "Град на благоденствието", но това име на селището се появява едва през средновековието, не се среща в нито една антична карта или източник.

Към края на II в. пр. Хр., когато тукашните земи попадат в тракийската стратегия Астика, започва да се появява активен селищен живот. Намерените в северния ахтополски залив бронзови монети на последната тракийска династия показват, че през I в. пр. хр. тук е било издигнато укрепление. Крепостта влиза в провинция Тракия на Римската империя по времето на император Клавдий (41-54 г. сл. Хр.). През следващите два века на мир и благоденствие Агатопол придобива градски вид. Отново се разработили рудните богатства на Странджа - рудодобивът и металургията обхванали и Малкотърновското рудно поле, при което тукашното селище трябва де е имало функциите на ключов пункт.

Откритите артефакти (монети и др.) в околността на Ахтопол говорят, че към средата на III в. градът запада в стопанско отношение. Причините за това могат да се търсят като в готските набези, така и в мащабното земетресение от 262 г. След административната реформа от началото на IV в. при император Константин Велики Ахтопол попада в провинция Хемимонт с главен град Адрианопол, към Източната Римска империя (Византия). Така от затънтено градче в провинция Тракия той се оказва в обкръжението на столицата Константинопол. От тук насетне, снабдявайки със суровини и продоволствия столицата, градът започва да просперира. Археологическите проучвания сочат, че Ахтопол е укрепен с нови масивни крепостни стени през времето на управление на император Юстин I (518-527 г.).

През средновековието Ахтопол се е намирал на границата между българската държава и Византия и минавал ту в български, ту във византийски ръце. Надпис на кан Крум от 812 г. съобщава за завладяването му. Агатопол е включен специално в клаузите на 30-годишния мирен договор при кан Омуртаг (815 г.), остава в пределите на България до 971 г. По-късно е превзет от цар Тодор Светослав, през 1304 г. След смъртта на Георги ІІ Тертер през 1322г. и края на Тертеровата династия, Агатопол минал във византийски ръце. В началото на царуването на Иван Александър (1331г.), след битката при Русокастро на 18 юли 1332 г., заедно с цялото Южно Черноморие, градът влиза отново в пределите на Второто Българско царство. През XII век за град под името Агатубулис говори арабския географ Идриси (1100 – 1165г.).

Ахтопол, заедно с други селища по западното Черноморско крайбрежие, придобива най-голямо значение през XIII-XIV в., тъй като става една от последните суровинни бази на Константинопол, който вече започнал да губи малоазийските си области. През тази епоха Агатополис се оказва в центъра на т. нар. "Война на проливите" (за контрол над корабоплаването и търговията в Черно море) между италианските градове-републики Генуа и Венеция, в която отчасти взимат участие България и Византия (Латинската империя). В резултат на това съперничество, през 1352 г., заедно със пристанищата по Странджанското крайбрежие, Агатополис е превзет от генуазкия адмирал Паганино Дория. Наложени били тежки контрибуции, а по-голяма част от местното население бива пленена. Ахтопол се предава без бой, като успява да се откупи за 1000 златни перпера (на Урдовиза били поискани колосалните 10 000 перпера). След установената хегемония на Генуа, България става неин партньор, в резултат на което получава компенсация - Агатопол, заедно с Василико, Урдовиза и Созопол, са включени в пределите на Търновското царство. Но това не продължило за дълго, през есента на 1366 г. граф Амедей VI Савойски подложил на двумесечна обсада Агатопол и през март 1367г. успял да го превземе и предаде на ромеите.

Античният, а по-късно и средновековния град се е намирал на най-високото място на полуострова, където и до днес са запазени части от крепостната стена (на места достигащи 8 м височина и 3,5 м ширина).

За първи път Ахтопол пада под ударите на османските нашественици през 1396 г., когато е завладян заедно със Созопол и Мидия. През 1403 г. султан Сюлейман Челеби, го връща на Византия, наред с градовете от Босфора до Варна. Окончателното падане на града по османско робство става през пролетта на 1453 г., заедно със столицата Константинопол и "почти всички прелестни градове на Черноморието". Скоро след това султан Мехмед II Завоевателя издава заповед в обезлюдената ромейска столица да се преселят жители от различни завладени градове на Балканския полуостров. В това число влиза и Ахтопол, в резултат на което бива обезлюден. Не след дълго градът се възстановява и в него са настанени малоазийски преселници (ако се съди по местния гръцки диалект).

През следващите столетия Ахтопол отново се въздига, османските завоеватели потвърждават статута му на град с важно пристанище, чрез което да се изнасят храни и суровини за столицата на новата империя – Истанбул (преименувания Константинопол). През 1498 г., според един турски документ за търговията със сол, в Агатопол са живели 158 семейства. Тогава градът е бил център на нахия (община) в кааза (околия) Анхиало, в която влизали 12 села. Когато през XVII в. от тук минава турския пътешественик Евлия Челеби Ахтебули е наречен "разрушена крепост". Служащият в австрийското посолство в Цариград Венцел фон Броняр, който при пътуване за Виена по море през 1786 г. слязъл в градчето, то брояло над 200 къщи, чието християнско население се занимавало с извозване и препращане на дървен строителен материал от странджанските гори със собствени кораби до Цариград и околните градове. Според Г. Енехолм през 1829 г. Агатопол има 310 къщи, а през 1845 г. френският пътешественик Ксавие д,Омер фон Хел е преброил 600 къщи.

През турското владичество на Балканите Ахтопол е бил твърде оживена "касаба" с главно занятие риболовство, но жителите му се занимавали и с пиратство.

Ахтопол е освободен от османско робство на 3 март 1878 г. (Санстефанския мирен договор), но не за дълго, още през лятото на същата година несправедливия Берлински договор връща градчето отново в пределите на Османската империя.

По време на Преображенското въстание в 1903 г. Агатопол все още бил казалийски център и наброявал 400 къщи. До Балканската война (1912г.) в удобното Агатополско пристанище домували много лодки и гражданите му имали 45 кораба. Между тях имало 10-15 тонни платноходи и три кораба с водоизместимост от 1000 до 3000 тона. Те плавали не само в Черно море. Маршрутите им достигали чак Беломорските и Средиземноморските пристанища. За сезонния лов на паламуд, турук и скумрия ахтополци разполагали с 16 аламана. Окончателното освобождаване на града от почти петвековното робство настъпва през септември 1913 г.

След Балканските войни в 1914 г. гръцкото население напуснало Ахтопол и тук се заселили източнотракийски българи - бежанци от Бунархисар, Яна, Виза, Сереген, Чонгара, Блаца, Бунар Хисар, Малък Самоков и др. Съгласно преброяването от 1915 г. в Ахтопол са се установили над 100 български рода от по едно до пет семейства. Въпреки че българските бежанци били земеделци и скотовъдци, и попаднали в една непривична за тях среда, те бързо успели да се адаптират, като усвоили добре риболовството, корабостроенето, търговията и др. През 1927 г. новите ахтополци се организират в печелившата горска кооперация "Гранит", през 1930 г. в Риболовна кооперация, преименува по късно на Цар Борис III, а с реализираните печалби закупуват транспортния кораб "Перун".

Ахтопол е сполетян от голяма трагедия през октомври 1918 г., когато стихиен пожар го унищожава почти изцяло. Само за една нощ градът е изпепелен. Огнената стихия не пощадява и голямата митрополитска църква "Успение Богородично", която се извисявала на най-високата част на носа. Оцелели едва тридесетина къщи, църквата "Възнесение Господне" от 1796 г. и частично манастирската църква "Свети Яни" ("Св. Йоан Предтеча"). През последвалата тежка зима, от глад и болести умират 51 души.

За причините на пожара има няколко версии, като едната е, че той е причинен от гръцка завера в отговор на заканата "Нашият Агатопол няма да го оставим на българите такъв какъвто е", която се открива в мемоарите на ахтополския изселник П. Хаджигергиос. Тежките страдания сплотяват българската общност и лека полека, макар и никога повече да не придобива предишния си вид, градът е възстановен. Създава се новият Ахтопол, в равнината под старата крепост, а и върху нея.

Въпреки сериозните сътресения, сполетели Ахтопол след 1914 г., градът успява да се съвземе и до 1944 г. бележи икономически ръст. Големият му упадък настъпва след 1944 г. с идването тоталитарната власт в България. Макар и да била построена теснолинейка, по която до Ахтопол започнали да извозват продукциите на дъскорезниците в селата Кости и Бродилово, през 1952 г. тя е ликвидирана. Освен това, градът попада в гранична област, достъпът до него е ограничен, с което постепенно затихват и стопанките дейности.

След т. нар. "демократични" промени от 1990 г. положението в Ахтопол не тръгва на добре и ситуацията продължава да се влошава - закрито е пристанището (едно от най-старите по странджанското крайбрежие), замират всякакви селскостопански дейности, лошият път до града възпрепятства туристическите потоци и т. н. Въпреки споменатите спънки, уникалността на местната природа и наличието на забележителни културно-исторически и археологически паметници, очертават една добра перспектива за бъдещото развитие на града.

Ахтопол и християнството

За църковната история на Ахтопол има сравнително оскъдни данни. Намираните в района на града и неговата акватория артефакти сочат, че тук е съществувало християнско средище още в първите години след приемането на християнството за официални и единствена религия в Римската империя (началото на IV в. при император Константин Велики). Разкритите останки от раннохристиянска базилика от V-VI в., както и два оловни печата (на император Юстиниан Велики и на викария на Тракия Йоан), дават сериозни основания да се предположи, че Ахтопол е бил автокефална архиепископия по времето на Юстиниан (527-565 г.). Тази раннохристиянска катедра е била разсипана от кан Крум около 811 г., при завладяването тукашните земи от българите, и е възстановена през IX в., но вече като епископски център на епархия Хемимонт. В т. нар. "Списъци VI и VIII", съставени при император Никифор (806-815 г.), се споменава за автокефалната архиепископия Деркос, която е пряк наследник на унищожената Агатополска катедра.

Според епархийските списъци от времето на император Лъв Мъдри (886-912г.). Агатопол е бил самостоятелен епископски център. В този списък Агатополската епископия е изредена сред единадесетте епископии на епархия Хемимонт, подвластни на Адрианополския архиепископ. През последвалите векове Ахтопол се утвърждава като голям духовен и религиозен център. В града и околностите му са издигнати множество църкви, манастири и параклиси. Наличието на голям брой християнски топоними в околността, съхранени до наши дни, са красноречиво доказателство за това. Към края на X и началото на XI век Агатополската епископия фигурира в т. нар. "Нов епархийски списък".

Това е вероятното време (около XI в.), през което е изграден и прочутия средновековен манастир "Св. Йоан Продром" ("Св. Яни"), превърнал се в духовно и културно средище за цяла Източна Странджа на юг от р. Ропотамо. От същия период трябва да е и забравеният и все още непроучен манастир "Св. Стефан" в местността "Ахтото". През 1315 г. Константинополската патриаршия издава нарочна грамота, с която забранява на епископа на Агатопол да узурпира титлата "митрополит". Известно е и името на епископа - Макарий, същият който патриарх Йоаким наказал с отнемане на митрополитската титла. От историческите извори е известно и името на ахтополския епископ Игнатий, който сложил подписа си под акта на Синода на Патриаршията в Константинопол за брака на византийския император Йоан V Палеолог и българската принцеса Кераца, дъщеря на Иван Александър.

Издигането на Ахтополската епископия в митрополитски сан се осъществява през 1389 г. Тъй като през 1369 г. под турска власт пада Адрианопол и 20 години по-късно Одринската митрополия се премества в Агатопол. През 1396 г. градът временно е превзет от турците, а между 1413 и 1453 г. става хинтерланд на Константинопол, т. е. заедно с другите южночерноморски градове и селища Созопол, Пиргос (Бургас), Анхиало и Месемврия, остава последната балканска територия на Православието.

Следващите векове Ахтопол запазва своя християнски характер, поради привилегиите, които получава като главна корабостроителница на Високата порта на Черно море. През този период градът е нанесен върху всички карти на Черно море и продължава да бъде седалище на митрополит. При посещението на Г. Енехолм през 1829 г. Агатопол все още е митрополитско седалище, но същата година Агатополската митрополия се сляла със Созополския църковен център и по-късно се нарича Сузоагатополска митрополия. През тежките години на робството църковните институции играели голяма роля в организацията на населението в града. В турските документи се вижда описанието на християнските домакинства по махали с патрони местни свещеници: поп Тодор Триядко, поп Георги Слав, поп Влад и др. Тези безспорно славянски имена говорят за преобладаващия български характер на населението в Ахтопол и околностите му.

През тези мракобесни за християнската душа времена, единствени бастиони на вярата били църквите и манастирите. За съжаление, от множеството някогашни църкви на християнски Агатополис, до наши дни е достигнала само църквата "Възнесение Господне". Манастирът "Св. Йоан Предтеча"("Св.Яни") бил поруган и осквернен от комунистическата власт, а накрая и разрушен. Пожарът от 1918 г. изпепелил следните църкви:

• Митрополитската църква "Успение Богородично" – намирала се е в най-високата част на полуострова, където днес стои камбанарията. Предполага се, че е била строена през XII-XIV в. Според историографа П. Хаджигеоргиу тя е била кръстокуполна, с дължина около 30 м, с два купола и камбанария-звънарница. Подобно на несебърските църкви, фасадата ѝ е била декорирана с керамично-пластична украса, а вътрешността с мраморна облицовка и богати стенописи.
• Храм "Св. Димитър" – намирал се е там, където сега е Културния дом на Ахтопол. Бил е следващия по големина храм след катедралния. По план кръстокуполна църква, с много стенописи отвътре и керамична украса отвън. На това място при строителни разкопки е бил намерен изящен сребърен сервиз.
• Църква "Св. Георги" – намирала се е на северозападния бряг на полуострова. След пожара не нейно място е построен параклис, впоследствие унищожен, а мястото изравнено със земята и забравено.
• Църква "Св. Марина" – намирала се е на югоизточния бряг на града. Според местното предание, първоначално е била манастирски храм. Към църквата е имало и аязмо, което допреди десетилетия се е намирало в двора на сем. Русалиеви. След окончателното разрушаване на тази църква през 1962 г., голяма част от съхраняваните в нея ценни икони били изхвърлени на "Гремото" (брега, който в миналото е използван за бунище).

Някога цялата суша около Ахтопол е била обримчена от множество параклиси (според историците около 40 на брой), подобно на венец. Повечето от тях не са достигнали до нас, а това са: "Св. Атанас", "Св. Параскева", "Св. Спиридон", Св. Преображение Господне", "Св. Стефан" в м. "Йероди", "Св. Богородица в м. "Панаята", "Св. Илия" край р. Велека и много др.

Днес са възстановени параклисите "Св.Марина" и "Св. Св.Константин и Елена". Последният се намира на 2 км югозападно от града, изграден е през 1972 г. от Панайот Демирев от Ахтопол. Всяка година на 3 Юни, на празника на светците, там се провежда традиционен събор. В параклиса има аязмо със света вода. Празникът на града е в деня на Св. Св. Константин и Елена. През 2008 г. в центъра на града,по инициатива на местното църковно настоятелство и по настояване на гражданите на Ахтопол, започва изграждането на новия православен храм "Успение Богородично" (на името на изгорелия митрополитски храм). Впечатляваща с големите си размери и оригинална архитектура църква ще бъде най-голямата на юг от Бургас.